Възкресение
Начало  Свети отци  Видео  Молитви 

НЕ СЪМ КАТО ДРУГИТЕ!

От днес светата Църква започва да използва Постния триод. Вече се чувства полъхът на поста. Трябва да се приговим да го посрещнем, и то не само него, но най-вече това, заради което той е установен - да се приготвим за покаяние и поправяне на своя греховен живот. Ето, чуваме умилителната песен: "Отвори ми дверите на покаянието, Подателю на живота!".

Отвори ми дверите на покаянието! Но кой ги е затворил? Те са отворени чрез Кръста, стоят и ще стоят отворени за всички хора, докато свят светува, за всеки от нас - докато има в него дихание на живот.

Така е: отворени са дверите на Божието милосърдие и кой може да ги затвори? Но за да влезем през тях, трябва да минем през други двери - дверите на сърдечната скръб и съкрушението. През тях трябва най-напред да минем, за да влезем след това през първите двери. Поскърби, съкруши се и Бог ще те приеме!

Съкруши се, но сърцето не се съкрушава! Поскърби, но то не иска да страда! И ето, човекът, заключен в себе си заради окаменялото си сърце и безсилен да се справи сам, вика към милосърдния Бог: "Отвори ми дверите на покаянието, Подателю на живота!". Господи, Твоята врата е винаги отворена, но моята е заключена и аз не намирам изход! Отвори ми чрез съкрушението вратата на моето окаменяло сърце, за да дойда при Теб и да вляза през дверите на Твоето милосърдие!

Господ чува молбата на страдащия и му дава да разбере как трябва да действа, за да се отвори вратата на сърцето. Вчера пяхме: Отвори ми дверите на покаянието", а днес в отговор слушаме притчата за Митаря и Фарисея. Следващия неделен ден пак в отговор на тази песенм ще чуем притчата за Блудния син. По-нататък със същата цел ще ни бъдат припомнени картината на Страшния съд и грехопадението на прародителите. Господ като че ли ни казва: постъпвайте според истините, които ви се известяват чрез тези евангелски четива, и може би ще се отворят накрая дверите и на вашето съкрушено сърце. Той очаква, че както тежкият чук, удряйки о камъка, го разбива и раздробява, така и тези истини, една от друга по-поразителни, ще разчупят най-сетне окаменялото ни сърце, ще изтръгнат от него покайни вопли и ще извикат сълзи на умиление.

Нека вникнем, братя, в Божиите намерения и да последваме спасителните указания на милосърдния Господ. Той е Този, Който променя сърцето, но ние самите трябва да подтикваме и принуждаваме себе си поне да не пречим на действието на спасителната Божия благодат в нас.

Днешната притча за Митаря и Фарисея показва, че главното препятствие да се съкрушим в сърцата си, се състои в чувството за праведност, и ни учи, като прогоним това чувство, да се утвърдим в разположението на духа, което имал Митарят, та с неговите думи да викаме: "Боже, бъди милостив към нас, грешните!". Господ ни представя двама души и сякаш казва: "Ето, вижте, при Мен дойдоха тези двама. Единият пристъпи смело, уверен в своята праведност и в заслугите си пред Мен, и не получи оправдание. А другият не смееше дори да Ме погледне, а само се биеше в гърдите и просеше милост, и Аз го помилвах. Постъпвайте и вие така. Хвърлете гибелната дреха на самооправданието, облечете се във вретището на самоукорението и ще бъдете помилвани".

Самодоволството и самооправданието - ето най-пагубната измама, в която врагът успява да задържи твърде много, и то съвсем не лоши хора. Тази измама подкосява нозете и спира духовния вървеж напред. Който се чувства праведен, каква нужда има да се безпокои много и да търси милост? Целта е постигната: човекът е праведен, защо да се труди? Остава само да се оглежда наоколо, да првъзнася себе си, а другите да унижава. Всъщност това означава с помисъл да разрушава онова, което е постигнал с труд, и да погубва себе си. Ето защо в светоотеческите наставления постоянно се повтарят уроците за смирението и себепринизяването и с особена сила се почертават укорите срещу самомнението и себепревъзнасянето.

Искате ли да разпръснем тая мъгла на измамата? Нека да отидем и да се поучим от Фарисея. Както се вижда, последният не е смятал за нужно да се крие: той открито изрекъл това, което било в душата му, и така явно показал вражеската мрежа, в която сатаната бил заплел бедната му душа и я държал в себеизмама.

"Не съм като другите." Първата измама! Фарисеят не е имал лошо поведение. Погледнал той явните грешници и естествено, намерил, че е по-добър от тях. Но защо е било нужно да гледа тия, които живеят греховно? Да бе погледнал ония, които живеят добре, той би съзрял мнозина, които го превъзхождат по живот, и вероятно не би изрекъл тези пагубни думи: "Не съм като другите".

Нека, братя, си вземем поука от това. И сега, както и тогава, сатаната си служи с една и съща уловка. И сега, както и тогава, той внушава: "Ето, виж, този е такъв, онзи е такъв, а ти си съвсем друго нещо!". Слуша бедният човек тези измамни нашепвания и започва да мисли, че той наистина е добър, замайва се от самомнение и губи Божията милост. Но защо гледаш ония, които са небрежни към спасението си? Гледай строгите ревнители на добродетелта и благочестието и ще се просветиш с познанието за своите недостатъци. Или по-добре не гледай никого от живеещите тук, защото кой е чист? Отмини всички и запомни само ония образци, на които словото Божие ни задължава да подражаваме! Бъдте мои подражатели, както съм и аз на Христа (1 Кор. 11:1; Еф. 5:1), казва св. ап. Павел. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан 13:15) или: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), казва Господ. Ето кого трябва да гледаш и с кого трябва да сравняваш своя живот. С добродетелите на светите апостоли, с делата на Гопспода Спасителя, със съвършенството на Небесния Отец. Поставяйки себе си в тоя ред, кой би се осмелил да си помисли: "Не съм като другите"? Няма ли по-скоро, потънал в срам и навел надолу очи, да възкликне от все сърце: "Боже, бъди милостив!"? Това наподобява случая някой прост човек да се озове сред най-изискано общество, без да знае правилата за поведение в него, или да се появи на блестящ прием в неподходяща дреха. Ето как най-силното и действено лекарство против самомнението е да се сравняваме с най-високите и най-съвършени образци.

По-нататък Фарисеят казва: Постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам (една десета част от своите доходи раздавам на бедниете и на Църквата)(Лука 18:12). Ето втората измама - да гледаш единствено добрите си дела, скривайки от себе си своите грехове, и в тези дела да виждаш само външната страна, без да обръщаш внимание на вътрешните чувства и разположения, с които те са извършени. Така постъпвал Фарисеят и се оставил да го заслепи самомнението. Той не разглеждал правилно своите дела и поради това не вървял по верния път. Аз, казвал си, напраих това и това добро. Но колко ли случаи е имало да не е извършил доброто, което е могъл и е бил длъжен да извърши, и в колко случаи е направил зло вместо добро - за това той премълчава в опит да го скрие от себе си, и от Бога. Иска ти се да му кажеш: "Почакай, фарисеино, припомни си злото, което си сторил, сложи на едната страна на везните всичкото си добро, а на другата - лошите си дела, и виж какво ще стане". Веднага можем да се досетим, че ако би постъпил така, езикът ти не би дръзнал да изрече: "Не съм като другите". Ако ти добросъвестно би размислил от какви подбуди е извършено и малкото добро, за което говориш, т.е. дали не е от тщеславие или от човекоугодничество, дали не е затова - да придобиеш по-голяма значимост и да не загубиш изгодата от положението си, или затова, че такива са били обстоятелствата, а не защото ти е било по сърце. Изобщо: да угодиш на Бога и Неговата слава ли си имал предвид, или на себе си и своите интереси? Ако би разгледал своето малко добро от тая страна, у теб не би останало нищо, освен боязливия вик: "Боже, бъди милостив към мене, грешника!". Но Фарисеят не сторил това, попаднал в мрежата на самохвалството и заради самооправданието си полуичил осъждане от Бога.

И тъй, братя, желаете ли да избегнете тази опасна самоизмама, поучете се от Фарисея чрез противоположното - като не правите това, което той е правил, и правите онова, което той не е правил. Когато врагът пристъпи и започне да тръби пред вас в сърцето ви, че вие не сте като другите, такива и такива добри дела вършите, вгледайте се в себе си и започнете да си припомняте всичките си лоши дела, като питате: "А това кой го направи? А това? А това?". Тогава ще се пробуди изобличителният глас на съвестта и ще заглуши смътния шепот на самохвалството: "Не съм като другите!". Ако ли въпреки всичко в сърцето все още се надига самочувствие, изобличете го със строг укор, като си кажете: "Макар да си извършил нещо добро, ти с твоите зли помисли съвсем си го развалил и осквернил, било с тщеславие, било с човекоугодничество, било с очакване на някакви странични изгоди. Дори при извършването на някои дела да не си имал такива чувства, ти сега скверниш тези дела и отнемаш всичкото им достойнство, като се превъзнасяш с тях!". Самоизобличавайки се така, ние ще загубим всяка опора за смооправдание и няма да има към кого да се обърнем, освен да потъсим застъпничеството на Божията милост, и без лицемерие ще започнем да викаме: "Боже, бъди милостив към нас, грешните!".

О, дано Бог ни помогне да изпитаме тези оправдаващи чувства на Митаря и да се утвърдим в тях! Струва ми се, те би трябвало да са съвсем естествени за нас, а в същото време невинаги и нелесно ги намираме в себе си. И на това трябва да се обучаваме, както на всямо добро. Да, да се обучаваме! Ето как: да се вгледаме внимателно в себе си. В нас има едно нелъжовно огледало на делата ни - съвестта, но то е захвърлено и често дори зацапано. Да го извадим на видно място, да го почистим и проясним чрез словото Божие, като възстановим в него точния образ на всички задължителни за нас думи, дела, чувства и мисли. След това да го поставим пред себе си, т.е. пред съзнанието си, така че да няма къде и зад какво да се скрием. А понеже без светлниа не е възможно да се види нищо, нека осветим вътрешната стаичка на душата си със страх Божий, под чието действие всички черти на лицето ни, т.е. на съзнанието ни, до най-малки подробности ще се виждат ясно в огледалото на съвестта. Като се съсредоточим така в себе си, несъмнено ще се проникнем от чувствата на Митаря. Не само делата, но и всички лоши мисли, които са излизали и излизат от сърцето, ще се отпечатат върху лицето на съзнанието ни, ще се отразяват в съвестта и ще викат за съд под действието на Божия страх. Както Митарят, застанал далеч, не смеел да пристъпи напред от страх, не смеел да погледне към небето от срам поради изобличенията на съвестта си и се биел в гърдите, укорявайки себе си и скърбейки за своето безобразно състояние, така и в нас стахът ще се заменя със срам, срамът - с изобличение, изобличението - с болка за себе си. Няма да има как да се породи самомнение и да предизвика себпревъзнасяне и самооправдание. Тъй като нашият вътрешен живот не спира, сърцето всяка минута "кове зло" (Притч. 6:14 - по слав. прев.). Тъкмо затова обаче не ще има минута, в която да не чувстваме подбуда покайно да се бием в гърдите и да викаме: "Боже, бъди милостив към нас, грешните!". Блажено състояние, което наистина привлича милостта и опрощението на Бога!

Ние обикновено казваме: "Грешен съм', "Грешна съм". Тези думи са приятни на Бога. Но нека се погрижим не само езикът да ги изговаря, но и сърцето да ги съпреживява. Нека убедим сами себе си, че чувството за праведност е отклонение към пътя на гибелта, и когато то се появи дори едва-едва, да го гоним като най-опасен враг, който се промъква, за да открадне най-скъпото ни благо - това да бъдем оправдани пред Бога. За да не се поддадем на това изкушение, нека още отначало постъпваме така, че всяко наше дело и намерение да бъде предшествано от чувството за греховност. Милостиня ли даваме, нека я даваме с мисълта: "Не съм достоен да получа заради нея Божията милост". Постим ли, или си налагаме някоя друга строгост, трябва да имаме такива мисли:" С това други увеличават броя на своите достохвални дела, а за мен то е епитимия - трябва да се потрудя заради греховете си". В храма ли ходим, или вкъщи се молим, нека си казваме: "Нека се потрудя, може би Господ ще се съжали и ще прости греховете ми". Особено по време на молитва, обръщайки се към Бога с ум и сърце, трябва да гледаме на себе си като на най-неизправни хора, такива, за които повече от всички е нужна Божията милост, подобно на св. Пимен, който често казвал: "Гледам на себе си като на човек, който е потънал до шия в калта и има само уста, за да вика: Боже, помилвай ме!".

Когато пидобием такава душевна нагласа, с помощта на Божията благодат ще избегнем измамата на самомнението и ще отстраним главната пречка да бъдат отворени за нас дверите на сърдечното съкрушение. А прекрачим ли ги, ще намерим отворени и дверите на Божието милосърдие. Амин!

Из книгата "Дверите на покаянието" на Светител Теофан Затворник