Възкресение
Начало  Свети отци  Видео  Молитви 

КАК ТРАВМАТА СТАВА ЧУДО?

Задачата в живота ни не е премахването на травмата, а нейното преработване. Ще повторим това още много пъти, за да осъзнаем, че не очакваме белезите от травмите да се заличат, а да се превърнат в светлина. Това превръщане ще ни позволи не просто да оцелеем, изгубени в черната участ, която ни е сполетяла като жертви и злочестни, а да живеем живота си отговорно, избирайки радостта, изявата, свързаността и творчеството.

Както вече споменахме обаче, това преработване не е толкова просто. Нужна е нашата воля и много благодат и укрепване от Бога. "Искаш ли да оздравееш?", пита Христос, преди да извърши чудото, преработването. Той не действа без нашето съгласие и участие на човешката свобода. Така първото, което трябва да направим, е да задвижим нашата воля към промяна. Да се покаем, да закопнеем за различното, за другия начин на живот. Христос протяга ръка и ние поставяме в нея сърцето си. Но отново ще подчертаем, че това не е толкова просто. Защото за човек, който е имал травмиращо преживяване, не е толкова лесно да разбере, че проблемът с характера и несполуките в живота му невинаги се дължат на зли хора и на лошия свят, но и на неговото собствено отношение и разбиране за живота.

"Колкото и изненадващо да звучи, е много важно да осъзнаем, че може да мине много време, докато човек разбере, че е бил травмиран. Една от основните последици от травмата е загубата на всякакъв непосредствен спомен за нея, което означава, че за този човек не е лесно да разбере колко изкривено е възприятието му за реалността тук и сега...".

В повечето случаи дълбоко травмираните хора ще се борят много с тъмнината си, докато излязат в светлина. Това е истината. Но колкото и болезнено да звучи това, в същото време е обнадеждаващо, че можем да се освободим от травматичните си окови, че можем да излезем от тъмното си подземие и от личния си ад. "Лошата новина е, че травмата е реалност в нашия живот. Добрата новина е, че не е задължително тя да бъде доживотна присъда".

Една от основните причини, поради които Бог допуска изпитание, е да застанем лице в лице с травмата си. Ще забележите, че много пъти желаем и се молим да спре изкушението, през което преминаваме, да изчезне страстта, която имаме, или да приключи изпитанието, което помрачава надеждите ни. И все пак това не се сбъдва. Защо? Защото Бог се опитва да ни върне към нашата травма. Докато не сме наясно и не го осъзнаваме, Бог ни позволява да преминем през изпитания, за да можем да се събудим, да се осъзнаем и да видим истинската причина, поради която сме претърпели корабокрушение в живота си. Затова следващия път, когато се молиш за изчезване на някоя страст или да спре някоие изпитание, помисли дали тези безизходици и болка, през които преминаваш, не искат нещо да ти кажат, покажат и разкрият. Дали страстта ти, изпитанието, което преживяваш, не е в крайна сметка не проклятието на живота ти, а благословението на твоето изцеление? Именно тогава започва чудото - когато започвам да осъзнавам, че в края на краищата зад всичко това стои травма, която желае да формира ново начало на живота.

Разбира се, в този процес на преработване няма рецепти. И няма рецепти, защото, както животът като цяло, така и всяко човешко същество е една загадка. Животът на всеки човек се изживява в неговата уникалност. В тази загадка неразбираемото е самият той и целият живот. Бог е изработил за всеки човек уникален път към неговото спасение, тоест към неговата цялостност и пълнота в Бога. Така че начинът, по който всяка човешка личност ще промени и преработи своите рани, не се вписва в рецепти и схеми. Начините са много и разнообразни. Среща с някого, запознанство, гостуване, пътуване, книга или беседа, радостно събитие или тежко изпитание - тези и още толкова много други неща, които не можем да си представим, могат да бъдат начини за среща с нашата травма и за нейното изцеление.

Стремейки се да помогна в уникалната борба на всеки човек, а не да посочвам цитати и рецепти, ще изложа няколко общи предложения за терапия, които чувствам, че помагат в това пътуване към преработването.

1. Бъди подозрителен към своите помисли. Научи се да поставяш едно "може би" или "да не би" в начина, по който си обясняваш себе си, другите, света.

2. Погледни страданието си в очите и намери неговия смисъл. Дори и най-голямата безизходица може да стане път към себепознание. Чрез нашите изпитания Бог ни призовава да изцелим травмите си. Не замитай под килима проблемите си, намери кураж, търси от Бога силата да погледнеш страданието си смело в очите.

3. Не търси лесни и бързи решения, такива просто не съществуват. Терапията е пътуване. Затова и отците на Църквата казват, че покаянието е "доживотен" акт и житейска практика.

4. Прави малки стъпки всеки ден. Промените искат време. Това не означава, че не се променяш всеки ден. Не слушай помисъла си, който ти казва, че нищо не постигаш. Това е лъжа. Раната ти се опитва да те обезсърчи. Променяш се и се справяш много по-добре, отколкото ти нашепва помисълът.

5. Пътувай заедно с Бога. По пътя на преработването не тръгвай сам. Имаш нужда от просветление, вдъхновение и някой да те държи, когато падаш. Защото често пъти травмата ще те събаря, ще те тегли назад и психическата умора ще те води към разочарование. Тогава ще имаш нужда от Неговата сила. Да поемаш глътка от Неговия Божествен кислород. Да вдишаш живот и светлина. Не забравяй, че Христос превърна Кръста във Възкресение, тъмнината - в светлина. Колко важно е да изпълниш твоето битие с примера, а и с благодатта на Христос.

Нека не забравяме, че векове наред в центъра на нашата цивилизация е стоял примерът на Христос; на един Човек и същевременно Бог, Който превърнал раната в светлина, травмата - в чудо, смъртта - във възкресение и живот. За съжаление, в наши дни западните общества все повече се дехристиянизират и хубят тази спасителна и целебна връзка с Христовата личност.

6. Говори, ако ще да е на вятъра. Тези думи се приписват на св. Григорий Богослов. Важно е да се научим да говорим и да се изразяваме. Да споделяме преживявания и ситуации, които ни нараняват, ядосват и правят живота ни труден. В много изследвания се посочва, че при малки травми дори един обикновен разговор с приятели и роднини, когато се провежда с любов и приемане, има лечебни ползи, може да помогне за изцеляване на травмата. Със сигурност при по-тежко състояние и сериозни психологически травми ще има нужда от помощта на науката.

Важно е обаче да структурираме историята на душата си на нашия език. Да изплува от неразказаното и неизреченото. Да излезе от подземието на неизразимото и да се превърне в език, думи, звук, движение, общуване, възприятие и съзнание. Всеки път, когато разказваме историята на живота си, ние прогонваме злото от душата си.

Покойният старец Анания Кустенис често казвал, че когато преминавал през някаква скръб, изпитвал голямо облекчение да говори за това, което го измъчвало, със своите приятели и духовни чада. Те също му разказвали за своите страдания. Както когато споделял за нещата, които го били наранили, така и когато слушал историите на други подобострастни ближни, усещал облекчение и разсейване на болката. Той самият казвал, че когато посетителите си тръгвали от килията ми, се чувствал отпочинал. Наистина, това не ни ли напомня изцеляващото слово на Евангелито, което гласи: "Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов" (Гал. 6:2).

В статията със заглавие "Изцеляващата сила на разказа за твоята травма" ("The Healing Power of Telling Your Trauma Story") д-р Сет Джилиан (Seth Gillian) твърди, че разказът за преживяната травма помага по следните начини:

- изчезва чувството за срам;

- коригират се убеждения, които не ни помагат;

- спомените ни не провокират толкова неприятни емоции;

- травмата става по-систематизирана;

- придобиваме чувство за контрол;

7. Првърни травмата в молитва. Освен говоренето и разказването, свързаността и отношенията, терапевтична стойност има и молитвата. Ако разговорите с човек помагат за облекчението и лечението на травмата, представете си колко важна е беседата и свързаността с Бога. Защото молитвата е точно това - свързаност и среща с живия Бог. Св. Софроний (Сахаров) Есекски казвал, че молитвата е най-висшето изражение на изкуството, и не е сбъркал. Ако изкуството взема суровия вътрешен материал на душата ни и му придава форма, превръщайки например камъка в статуя, то молитвата структурира, дава благодат на разпиления душевен материал и го превръща в общение с Бога.

Благодатта на Христос и на Светия Дух влиза в нас и превръща травматичните пукнатини във входове за светлината. Слизането от ума в областта на сърцето разбива фалшивите представи за собственото ни аз и ни открива кои сме в действителност. Тогава чрез благодатта осъзнаваме, че не сме това, което ни е нашепвала травмата, а нещо много по-дълбоко - Божии образи, създания, изпълнени с Неговото дихание и светлина. Най-важното е, че осъзнаваме по един забележителен начин, който не се вмества в словесни описания, че сме повече и по-високо от нашите рани. С други думи, осъзнаваме, че можем да се издигнем над травмите си.

Из книгата "Чудеса, родени от рани" на Протопрезвитер Харалампос Пападопулос